Вярно ли е, че хомосексуалността е „лечима” и сексуалната ориентация може да се промени?

Митът, че хомосексуалната ориентация може да се промени се основава на убеждението за вродената хетеросексуалност.

Погледнато от тази перспектива, хомосексуалността и бисексуалността се приемат по подразбиране за абнормено, патологично развитие или дефицит, който може да бъде „ремонтиран”. На тази основа се развиват сексуално преобразуващите терапии или т.нар. преориентиращи терапии, насочени към промяна на сексуалната ориентация на човек от хомосексуална или бисексуална към предимно или изключително хетеросексуална.

Как се стига до тази идея?
За да се придаде научност на концепцията за хомосексуалността като абнормена е била нужна техническа терминология. Така през ХІХ век тя попада в полето на медицината, а по-късно – модела на патология е услужливо доразвит и от психоанализата. В средата на ХХ век, почти всички психоаналитични теории, които патологизират хомосексуалността, следват под една или друга форма теорията на Шандор Радо, която се явява антитеза на концепцията на З. Фройд. Докато за Фройд хомосексуалния инстинкт е биологично присъщ на човешките същества, а не е симптом на заболяване, то Радо твърди, че хетеросексуалността е единствения не-патологичен изход от сексуалното развитие на човека. Следвайки неговата идея, неофройдистите разглеждат хомосексуалността като „патологична биосоциална, психосексуална адаптация, следствие на широко разпространените страхове около изразяването на хетеросексуалните импулси. Според нашите възгледи, всеки хомосексуален в действителност е ‚латентен’ хетеросексуален” (Bieber, et al, 1962, стр. 220, цитат по Дрешер).  Тази теория довежда някои аналитици оптимистично да твърдят, че те биха могли да „лекуват” хомосексуалността.

Пример за такова успешно „лечение” дават Ървинг Бийбър и неговите колеги през 1962 г. в тяхната публикация „Хомосексуалност: психоаналитично изследване”. Тяхната работа е особено повлияна от образа на патогенния вид семейство, превърнал се в психоаналитичен стереотип, който затвърждава социалните вярвания – отсъстващ и отхвърлящ баща и прекалено близка връзка с властна майка, доминираща в семейните отношения – това, според тях, е довело до хомосексуалността в изследваните 106 възрастни гей мъже. Бийбър и неговите колеги заявяват за 27% излекувани пациенти в тяхното изследване. Тази тяхна работа е критикувана за своята методология и за факта, че авторите не са в състояние да предоставят дългосрочно проследяване на своите пациенти, както и за това, че са повлияли на някои от тях да подкрепят техните твърдения за промяна (3).

Последствия:
Само по себе си, казва Ж.-Ж. Русо, незнанието никога не причинява зло; пагубна е само заблудата. А хората се заблуждават не защото не знаят, а защото си въобразяват, че знаят.

Резултата от заблудата е, че предубеждението е облечено в нова медицинска терминология, заместила овехтелите одежди на морално-религиозното заклеймяване. А преместването на хомосексуалността от сферата на морала и религията, в сферата на патологията довежда до психиатрична и терапевтична злоупотреба с нея и до увековечаване на социалната стигма.

Чували ли сте тезата, че много хора, които изпитват хомосексуални чувства са нещастни или са в конфликт със своята сексуалност. А да сте чували за нещастен със своята хетеросексуалност индивид, който да желае да я промени?! Това автоматично и погрешно води до умозаключението, че нещастието е вътрешно присъщо на хомосексуалността, а тя е патологично отклонение от хетеросексуалното развитие. Тази теза служи за самооправдание и дава основание на някои терапевти, прикрити зад маската на добронамереността и професионалната загриженост да прилагат съмнителни откъм ефикасност и с вредни ефекти терапевтични интервенции.

Удивителна е лекотата, с която е пренебрегнат най-важния контекстуален фактор за емоционалното и социално страдание на не-хетеросексуалните индивиди, а именно стигмата. Широкото разпространение на предразсъдъците и дезинформацията относно хомосексуалността и бисексуалността, както и интернализацията на тези негативни нагласи и убеждения, са основен фактор в  мотивацията на хората, които се опитват да променят сексуалната си ориентация (2). Страха от потенциални загуби (например, семейство, приятели, кариера, духовна общност), както и уязвимостта от тормоз, дискриминация и насилие може да допринесе за страха на индивида да се самоопределя като лесбийка, гей или бисексуален (2).

Терапевти, практикуващи репаративна или конверсионна терапия, предлагат интервенции, базирани  на недоказани предположения за това какво „причинява” хомосексуалността. Например, някои твърдят, че сексуални блудства причиняват хомосексуалността. Други, предполагат, че произхода на хомоеротично привличане лежи в проблемните взаимоотношения на малкото дете с родителя от същия пол. Хипотетичната невъзможност да се образува тясна връзка с този родител, води до липса на разбиране и комфорт с лица от същия пол, както и неосъществен копнеж за не-сексуална близост. Този копнеж се предполага, че се еротизира и се превръща в хомосексуално привличане. „Лечението” се основава на формирането на близка връзка с лице от същия пол в не-сексуализирана терапевтична рамка, което позволява в основата да се появи хипотетично „естествената” тенденция към хетеросексуално привличане. (3)

Факт е, че произхода на хомосексуалността, както произхода на хетеросексуалността са неизвестни. Настоящият научен консенсус в областта на психичното здраве е, че развитието на сексуалната ориентация се случва в ранна възраст и е резултат от сложно взаимодействие между околна среда, когнитивни и биологични фактори (2).

Теорията на Бийбър за семейния произхода на хомосексуалноста е без каквато и да е научна валидност. Тя следва културния стереотип за значението на хомосексуалността, в което вярват мнозинството от хората и представя личната гледна точка на неофройдистите за човешката природа и човешката сексуалност (1). Тази теория не е подкрепена от  други, не-психоаналитични източници. Така например, едно доста по-мащабно изследване върху 979 гей мъже и лесбийки, които не са били на психоаналитично лечение, не открива връзка между семейната динамика в детството и бъдещата хомосексуалност в зряла възраст (Bell, Weinberg and Hammersmith, 1981, както е посочено в Дрешер).

Преглед на литературата в продължение на няколко десетилетия категорично установява, че усилията за промяна на сексуалната ориентация са неефективни (2). Тези прегледи разкриват множество методологични проблеми с изследванията в тази област, включващи предубедени техники за набор на извадка, не точна класификация на изследваните лица; оценки основани единствено на само-отчети и бедни или несъществуващи измервания на резултатите. Дори и най-оптимистичните защитници на „усилията за промяна на сексуалната ориентация” (SOCE) стигат да заключението, че сексуалната ориентация е почти невъзможно да се промени (Spitzer, 2003, както е посочено в 2) и, че по-малко от 1/3 от пациентите в тези проучвания заявяват за успешно лечение. Тези участници в програмите, успели в изкореняването на еднополовите си импулси са най-вероятно случаи, в които става въпрос за хомосексуално поведение, на хора, които са в същността си хетеросексуални. Поради това, основавайки се на доказателствата от практиката, SOCE не може да бъде препоръчана като ефективна терапия (2).

Доказан е потенциалът на преориентиращите терапии да причинят вреда на много от своите клиенти. Повечето от пациентите съобщават, че са били подведени от техните терапевти относно природата на сексуалната ориентация, както и за нормативните житейски преживявания на хомосексуални и бисексуални индивиди. На повечето пациенти не им е било осигурено информирано съгласие по отношение на процедурите на преориентация (2). Неуспешните опити за промяна на сексуалната ориентация водят до емоционално и социално страдание. Тези емоционални проблеми могат да включват избягване на интимните отношения, депресия и тревожност, проблеми със сексуалното функциониране, склонност към самоубийство и усещане за двойно заклеймяване, че си гей и не можеш да се промениш (2).

Мадлен Рафаелян

Източници
1. Дрешер, Д. Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие. Превод (CC) 2009: Радослав Стоянов. Взето от  http://stalik.wordpress.com/statii/psihoanaliza-i-homoseksualnost-v-postmodernoto-hilqdoletie/
2. American Psychological Association. (2011). Practice Guidelines for LGB Clients.
3.  Association of Gay and Lesbian Psychiatrists. LGBT-mental health. Взето от http://www.aglp.org/